Има ли бездомни хора в СССР?

Бездомни хора в Москва, 1 януари 1990 г.

Бездомни хора в Москва, 1 януари 1990 г.

Getty Images
В страна на всеобщо социално равенство и справедливост, както е представен СССР от съветската пропаганда, за бездомните няма място. Появата им просто не се вписва в тази красива утопия. Реалността обаче е много по-мрачна.

Накратко – в Съветския съюз, разбира се, има бездомни хора. Съществуването им обаче е обект на упорити опити да бъде превърнато в съветски мит. Как е възможно да бъдат скрити десетки и стотици хиляди хора, скитащи се по улиците в търсене на храна и място за пренощуване? В това е и парадоксът: невъзможно е да бъдат скрити, но могат да бъдат наречени с друго име.  

Как Сталин премахва бедността

В първите години след революцията наистина се вярва, че всички бедни и бездомни хора ще изчезнат с времето – веднага щом Съветите построят социална държава, те ще се превърнат в реликва на стария режим. Първоначално за тези хора дори се води статистика. Преброяване от 1926 г. регистрира 133 000 души, занимаващи се с просячество. Обикновено тези, които просят, са и бездомни.

Регистрация на бездомни деца в училищната дежурна стая в Московския департамент за народно образование. Годината е 1928.

"Този ​​факт е важен, защото така се обръща внимание на проблема и той се изучава. Появяват се отлични изследвания за просячеството, за неговите мотиви, причини, за състава на тази социална категория", отбелязва Елена Зубкова, старши научен сътрудник в Института за руска история към Руската академия на науките.

Новата власт предприема стъпки за борба с бедността: тя определя минимални пенсии за някои категории хора (но те са толкова малки, че даже не достигат минималната работна заплата) и помага в търсенето на работа. В същото време цели групи граждани, съставляващи бивши привилегировани слоеве на Руската империя, не получават такава помощ. Очевидно борбата срещу бедността не е толкова бърза и ефективна – годините си минават, а идеологическата машина вече разпространява навсякъде идеята, че времената на всеобщото щастие са на прага. Какво остава да се направи с нерешения проблем? Да бъде наречен порок!

Първо, през 30-те години на миналия век всички изследвания относно бедните са внезапно прекратени и самото явление е прехвърлено в категорията на личния и изключително порочен избор на човека – бедността е поставена наравно с алкохолизма или проституцията. Второ, приема се Конституцията на СССР, която заявява, че в Съветския съюз са построени основите на социалистическото общество. На VIII Всесъюзен конгрес на Съветите Йосиф Сталин обявява, че в страната вече няма причини за нищета, бедност и безработица.

Срок за липса на работа и дом

Бездомни московчани. СССР, Москва, 14 декември 1991 г.

Оттогава борбата с бездомните поема в друга посока – репресивната. Просяците и скитниците биват ловени и изселвани извън големите градове. Подобна практика съществува дори в царска Русия, където за определени категории хора има забрана да живеят в Москва и Санкт Петербург. Именно болшевиките обаче развиват идеята за изселване "от процъфтяващата столица", като наричат този процес "изселване отвъд 101-вия километър". Като правило това се практикува преди големи тържества (като 800-годишнината на Москва през 1947 г. или Олимпиадата през 1980 година).   

За обикновените дни има друга процедура. Милиционерите забират просяците от улицата и трябва да изяснят дали те имат роднини, дали самите те живеят в Москва, или не. Ако няма намерени роднини, но лицето е трудоспособно, то бива прехвърлено в органите за социално осигуряване, които трябва да се заемат с неговата трудова заетост. Нетрудоспособните лица са отправяни в инвалидни домове. Това е поне процедурата за действие на хартия.

В действителност обаче тя изобщо не функционира. Според Зубкова с трудовата заетост по онова време има големи проблеми, а липсата на домове за хора с увреждания е изключително голяма. Вместо тях бездомните понякога са настанявани в интернати за хора с психически отклонения. Да се измисли диагноза не е проблем; проблемът е после за човека да излезе от заведението.

А докато се изяснят обстоятелствата, всички тези хора трябва да бъдат държани някъде. През 1946 г. са създадени приемни центрове – със страховити санитарни, даже нечовешки условия. Тези центрове не просъществуват дълго.

През 1951 г. е издаден указ "за мерки за борбата с антиобществените, паразитни елементи", според който бездомните трябва да бъдат изпращани в специални селища в отдалечени райони на Съветския съюз за период от 5 години. С други думи, това е заточение. След 10 години обаче нещата стават дори още по-лоши - Съветите започват да преследват хората за "безделничество" (липса на официална работа) и не само бездомните, но и всеки с неофициален доход става жертва на тази кампания. Ако човек остане без покрив над главата си, той може да бъде отправен в затвора всеки момент, и то за срок от 2 години.

Късен съветски хаос

От момента, в който контролът над бездомните се радикализира, да се видят такива хора в метрото или на улицата става практически невъзможно. От 60-те години насам те трябва да се крият в мазета, тавани, топлопроводи и изоставени убежища за бездомни, без да разчитат на нечия помощ.

Ако трябва да сме честни, социалната политика на СССР не спира да се развива на нивото, достигнато през 1930-те години. Бедността като тема табу, за която вестниците никога не пишат, става евфемизъм – "недостатъчната материална сигурност", а от нея се развиват реални механизми. Конституцията от 1977 г. например предвижда правото на съветските граждани на жилище. Това право обаче, съгласно Конституцията, е осигурено паралелно с развитието на държавата и обществения жилищен фонд. Този фонд не е в състояние да осигури жилище за всички 250 млн. съветски хора (а към времето на разпада на Съюза – около 290 милиона).

Ситуацията значително се влошава в края на 80-те години, когато в страната на фона на остър недостиг на храна и стоки за бита е въведена купонна система. Купоните се дават в жилищните кантори и, за да ги получите, е необходимо да имате разрешение за пребиваване (да бъдете регистрирани) на някакъв адрес. Хората без регистрация не могат да си купят абсолютно нищо в условията на тази система.

"Ако по-рано беше възможно незаконно да се печелят пари и да се купува храна, то поради въвеждането на талони бездомните хора можеха просто да умрат", спомня си Валери Соколов, бивш бездомник и основател на благотворителната организация "Ночлежка". Той се озовава на улицата, когато е на 22 години: Соколов прекарва няколко години в Украйна и когато се завръща в родния си Санкт Петербург, открива, че роднините му са премахнали името му от регистрацията на квартирата.

Дори в късния съветски период властите не искат официално да признаят наличието на бездомни хора. Анатолий Собчак, който става кмет на Санкт Петербург през 1991 г., заявява, че в града няма бездомници и че те са просто журналистическа измислица. Същото е периодично повтаряно и от тогавашния кмет на Москва – Юрий Лужков. Освен това членът за бездомничеството изчезва от наказателния кодекс едва през 1991 г., с разпадането на Съюза.

Разказваме ви още кога и защо съветски граждани умират от глад!

Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.

Вижте още:

Този уебсайт използва "бисквитки". Кликнете тук , за да разберете повече.

Приемам "бисквитките"